Синдром на ограниченото съзнание

Синдром на ограниченото съзнание

Синдром на ограниченото съзнание

„Око да види, ръка да пипне“ е девизът на много хора. Наричат себе си още „Аз съм Тома неверни“. Може би често сте чували тези реплики. Това са хора страдащи от хронична неудовлетвореност, а в същото време не са готови и пръста да си помръднат, за да променят нещо със себе си, с начина си на мислене и на живот. Те обикновено страдат и от куп болести, като външен израз на неотработените емоции, висят постоянно пред лекарския кабинет, пият шепа лекарства и постоянно ругаят срещу докторите, системата, държавата, политиката, правителството и целия свят. И ако се опитате да им обясните, че външния им свят е само отражение на собствената им душевна действителност и здравословните проблеми са сигнал, послание на душата, че не е от там пътя, или начина на живот, те ще изкарат срещу вас хиляди аргументи да ви опровергаят и ще продължат да тънат в „собственото си блато“. Не се чувстват комфортно в него, но им е познато, това си е тяхното „блато“ все пак.

Истинска загуба на време е, да ги убеждавате в каквото и да било, те просто не ви чуват. Човек чува само това, което резонира на неговите честоти. Тези хора дори не могат да регистрират подобна информация, твърде далечна е от нивото на тяхното съзнание. Е, това естествено не им пречи да завиждат на тези, които са успели да постигнат вътрешен мир и хармония, отворили са се за по-фините енергии, повишили са вибрациите си. На тези хора им личи, от далече се познават, от тях струи една благост, една мека енергия и ти е приятно в тяхното присъствие, но често остават неразбрани от масите.

Понякога съм си задавала въпроса, защо болшинството хора страдат от този синдром на ограниченото съзнание. Не ги осъждам, а търся причината за това.

Връщам се назад във времето, когато и аз съм била с такова съзнание. Давам си сметка за болезнените послания, които е давало тялото ми, за знаците, които Вселената е пращала, а аз упорито съм продължавала да вървя в същата посока, защото всички го правят, защото така е прието.

И така – Бог нашепва на ухото ни, говори на сърцето ни, но ние не чуваме посланията. Накрая хвърля тухли по нас. Наш е избора дали да чуем посланията или да чакаме тухлите.

Това правех и аз преди 17 години, чаках „тухлата“, която така ме сгромоляса, че ме накара да преосмисля целия си живот. Тогава, когато наистина стигнеш до дъното, ама абсолютното „дъно“ и няма на къде повече да потъваш, тогава започваш истински да цениш стойността на живота. Хубаво е, че тялото ни е достатъчно интелигентно, за да понесе всичките глупости, които му причиняваме, докато достигне до това осъзнаване.

И пак се питам, защо чакаме „тухлата“, защо сме слепи и глухи за знаците по пътя си, защо сами си поставяме бариерите пред себе си?

Давам си сметка за пътя, който съм изминала от тогава. За трудностите, които съм преодоляла, за изборите, които съм направила, за рисковете, които съм поела и това, в което съм се превърнала.

Това съм пак аз и в същото време не съм същата. Сега съм много по- наблюдаваща, осъзната, търсеща причините за нещата.

И отново се питам, дали щях да се превърна в това, което съм, ако не бях чакала „тухлата“?

Отговорът, който получавам от вътре е: „Може би, но много по-бавно.“

Сега разбирам – Ние винаги научаваме уроците си, винаги достигаме до там, до където трябва да стигнем в нашето израстване, всичко е въпрос на време и на собствен избор. Дали ще продължаваме да тънем в „собственото си благо“ години наред, цял живот или много животи си зависи само от нас. Или да излезем от „зоната на комфорта“, преодолявайки „ограниченото съзнание“ и ще започнем да живеем живота си осъзнато още днес в този момент, също е въпрос на избор. Крайната спирка е една и съща, ние избираме пътищата чрез които да достигнем до нея. Бог никога не ни съди. Дори когато решим да минем през Ада на „ограниченото съзнание“ Той пак е с нас и само чака да направим нов избор, за да се втурне да ни съдейства.

Споделяне